— Здравей, Робърт! Помниш ли ме? Тръмпи.

Робърт Пауъл се изненада. Очевидно не си спомняше лицето му.

— Италианската история. Торино. Аз карах таксито, ти седеше отзад.

Непоклатимата ведрина на Робърт Пауъл спаси положението.

— Разбира се. Торино. Отдавна беше. Как си, Тръмпи? Как върви?

— Доста добре. Не много зле, не се оплаквам. Просто се отбих да видя дали знаеш кой има нещо за мен.

Пауъл погледна оръфаната му риза и дрипавия му шлифер.

— Убеден съм, че ще се намери нещо. Радвам се, че се видяхме. Успех, Тръмпи.

— И на теб. Горе главата, нали?

Стиснаха си ръцете и се разделиха. Импресариото беше любезен, както винаги, но нямаше работа. В Шепъртън щели да снимат историческа драма, но ролите вече били разпределени. Прекалено многолюдна професия, чието единствено неизчерпаемо гориво бе оптимизмът и шансът за голяма роля утре.

Тръмпи се прибра в апартамента си и окаяно провери състоянието на средствата си. Бюрото за безработни отпускаше по няколко лири на седмица, но Лондон беше скъп град. Току-що за пореден път се бе сблъскал със своя хазяин господин Куцакис, който за пореден път каза, че отдавна не бил получавал наема и че търпението му не било точно толкова безгранично, колкото слънцето на родния му Кипър.

Положението бе лошо. Всъщност не можеше да стане по-лошо. Когато воднистото слънце изчезна зад блоковете оттатък двора, безработният актьор отиде при шкафа и извади пакет, увит в зебло. Често се беше питал защо пази това глупаво нещо. И без това не го харесваше. От сантименталност, навярно. Преди тридесет и пет години, като двадесетгодишен младеж, актьор в провинциален театър, но умен и въодушевен, убеден в звездното си бъдеще, той го бе получил в наследство от баба си Мили. Тръмпи разви зеблото.

Картината не беше голяма — тридесет на тридесет сантиметра без позлатената рамка. Винаги я бе съхранявал увита, но още когато я беше получил, тя беше толкова покрита с мръсотия, че фигурите представляваха неясни очертания, почти сенки. И все пак баба му Мили винаги се беше заричала, че може да струва няколко лири — навярно просто романтична самозаблуда на една старица. Нямаше представа за историята й. А всъщност малката картина имаше голяма история.